|
ВЪВ ВЪЛЧИ ДОЛ КАРАТ ХЛЯБ
С ВОЕННИ МАШИНИ
 Каквото
името такова и мястото: Вълчи дол.
Макар и на три цигари време от Варна, мястото става
непроходима пустош през зимата.
Защото, ако покривката е половин метър,
тогава се смята че е снежно.
Да имаш в такова място и в такива преспи джип е нищо работа,
ако не му закачиш и гребло да ринеш напред.
Тук в сърцето на българските житници, хлябът не стига до хората.
И хората не стигат до него.
Ако не е Данчо, собственикът на хлебопекарната,
който с военното си МТЛБ кара хляб на 15 села в района.
А мъжът, който виждате
в гръб е Киро Вълка, който отива до роднини на 4 км, да им занесе
провизии, които е загърнал в чанта до якето си. За този мъж това е
ежедневие.
То и името му такова:
Киро Вълка от Вълчи дол.
Вълче място за корави хора.
ВРЕМЕТО ИЛИ ВАЛИ ИЛИ ОТЛИТА
Понеделник, 8 февруари, 2010.
Репортерската ми душа се събужда от звука на моторни резачки. А тя,
душата, знае, че при този звук винаги се случва нещо, което става за
новини.
Още в 6.20 екип на Гражданска защита се бореше с голямо дърво
рухнало под тежестта на снега и препречило улицата. Сякаш да изрази
своя граждански протест, срещу големия и непосилен за него сняг.
Както при всеки протест, в който има блокада, страдат най-много
автомобилите.
Големият сняг е лакомство за телевизионните репортери. Веднага
нахранват новините си с кадри от задръстени трасета, недоволни
шофьори, изказващи се чиновници. И понеже тази храна се топи бързо,
медиите пак огладняват и пак зеят срещу вас с хиляди камери и
микрофони.
А си е най-обикновена зима. Сняг по дърветата е имало и преди 50
милиона години.
Забравих да кажа, че съм в прекрасно настроение. Точно поради
хубавото време, което вали от снощи. Когато времето вали, нямам
чувството, че отлита. И съм
във възторг.
 
 
КУРШУМ В УСТАТА
Репортаж от две хайки
 Живакът
се е сгърчил в корема на термометъра.
Водата виси на пръчки от покривите.
Сняг и мрак.
Някъде плаче куче с вълчи вопли.
Скапаната ни „тенекия” се задавя в
баира до планинското гробище.
Трябва да слезем от цивилизования
си”остров”
и да нагазим в белия див океан.
Трима сме – началник –ловец, придружен
от своята сянка – шофьора и любопитен журналист. Три градски души и
една пушка.
Седем километра до хижата....
Тъжно е да умреш в такова време. Дори
да си животно. Но пушката се приготвя още оттук. Пък каквото излезе
– казва ловецът. С шофьора мълчим. Оня се притеснява за изоставената
извън селото кола....Лакомо пълним с планински въздух градските си
дробове. Друго няма. Ни едно сърце, което да стане мишена.
Все ми се струва, че е на шега. Свивам
снежна топка и я мятам скришом в храстите отстрани. Цевта подскача
от рамото, завърта се и се взира със саждиво око натам. Шега няма.
****
Дълбоко в планината.
Кучешката артилерия, пред крепостта на
ловците, ни прихваща отдалече.
Езеро. Борова гора. Хижа. С веранда.
С мазе за дране на дивеча, с бъчва с
вино, с акумулатор за телевизора. Легла. Чаршафи, пижами. Удобни
бягства от къщи!
Не ни се радват кой знае колко. Само
Димитър, който ни познава и тримата, не може сега да се скрие зад
вечно сериозната си физиономия.
Е, радостта си е радост, порядките-
закон. Никакви обувки вътре. Другаде може да сте всякакви, но тук –
на гости. И ни дума за работа. За прасета може. Може и за лисици.
Тоя телевизор от лисичи кожи е купен.,,,
Я свалете зайчето от печката, да
опитат вкуса на дивото. Ще опитат и от анасонлийката. Или направо с
виното?
Да се червиш, че не си донесъл и залък
от града. Студено посрещане, а после – сърца като хълмове.
Ловците горе, прасетата долу! Оня ден
видели на стадиона в съседното село девет парчета. Оставало и
фанелки да им дадат. Истина, бе!... Започва раздумката.
Вино, печка, истории....
Една цигара за нашия ловец и
блаженството ще е пълно. Ритам го под масата – тук не се пуши. Виж,
всички излизат навън...
Карай, бе, за госта ще направят
изключение... Паля!...
Провокацията не среща примирение.
Озъбват се мъжете, зли стават. Почти скарване. Срам, но и радост от
принципността. Подвита опашка, неловко самотно пушене вън.
Хубаво е да заспиваш до стара печка.
Утре се става рано. Хайката започва още по тъмно. Кучетата сигурно
сънуват дири.
***
Снощната сладост е заключена в
царството на миналото. Казармено утро. Навличат се шаяци, стягат се
колани. Броят се патрони, надзърта се в цевите. Ножовете хлътват в
каниите. Надпревара с развиделяването.
Кучетата са побеснели. Казват, че като
са в селото, усещали коя е последната нощ срещу съботата...
С първите крачки още се усмиряват.
Вървят с наведени глави до краката на господарите. Усещат, че ще
получат днес своето. Да се зъбят на всички деца на гората. Ще
получат и ласка, ако нагласят нечий живот в обсега на оловото.
***
От седмица покрай хранилките нищо не е
идвало. Нашият ловец вече мрънка, че само на халост ще отиде денят.
И Димитър го знае това, но му е хубаво.
Личат си тарторите. Ловците, като се
разделят по гънките, все с Митьо или с Васил се уговарят...
Продължаваме по пътя.
Тук, долу, в тези шубраци миналата
година Димитър се бил с глигана. Два пъти ранено животно – скрило се
в храстите. Кучетата не смеят да го наближат. Тръгнал човекът...
Изригнали цевите, но не спрели налета. Удар с приклада –страшен
сблъсък, - дървото се пръснало! Очи в очи – миг, колкото част от
премигване. Кучетата отзад се дерат, но ръцете – празни. Инстинктът
ги подложил, за да запази слабините и корема – Бивникът разпорил
дясната ръка като хляб. В такива моменти мозъкът работи в свръхрежим:
зее улей в плътта, а кръвта още не е шурнала. Трябва сърцето още
веднъж да удари. Другите са на пътя с пълни пушки, но трябва да са
луди, че да гръмнат. Кучетата се спускат...Ножа!...
Такъв си е тоя Димитър. Изведнъж
решава, че много е говорил и млъква. Пущинакът с къпините не може
да довърши историята. Не я знае. И белегът на ръката не дава повече
информация, освен тази, че всичко е било вярно и не по ловджийски
раздуто...
Снощи оттук две сърни са минали...
Не мога да я оставя така тази история.
Ще попитам... .
Какъв нюх! Изпреварва ме. Засича ме с
друга история:
Бях дете тоя път като го правеха. На
ръка всичко се чоплеше. Гледай каква е скала!
Няколко войници се самоубиха от
отчаяние. Нормите високи – на луна ги довършваха. Хляб- ей по
толкова. Щом поручикът идваше у нас да проси за един крайшник,
представяй си.
Ние, воловарчетата, все тук се
въртяхме. Изядем половината от храната в торбата, другата на някой
войник я подарявахме. Патрони ни даваха за една филия...!
***
Сутринта мъжете нахраниха кучетата с
по един комат. Че нямаше друго.
***
Ето, отвързват ги. Псетата тръгват
напосоки между дърветата като вещици.
Едно излайва – пипна някаква диря.
След десет минути друго се обажда през
два баира. Тихо! Пресичаме крачката, застиваме, да се чуе по-ясно.
Как познават чие куче е и какво е вдигнало?!
Ей, имало още гори на тоя свят.
Градският ловец и шофьорът останаха преди час на една пътека долу.
Като спираме, от дрехите се вдига пара.
Джафкането тече нагоре по дерето и
пресъхва. Кучето вие, значи е изгубило дирята. Съжалява. От друго
дефиле друг глас се носи. За сърна. Чува се и лаене по глиган.
Снегът е затиснал шумата и тревата, едно стръкче не се види. Мъглата
пълзи върху дърветата, а най-отгоре е сиво небе. Какво спокойствие,
ако ни нямаше!
.... Тъжно е в такъв ден да те гонят
за смърт. Някакъв ускорен от лаенето заек уцелва групата ни в
средата, пробива разговора като куршум и изчезва. Докато ловците се
усетят, вече е на сто метра...
Изгърмяват зад него. За едната
ловджийска чест. И за утеха.
Великодушни мъже са двамата. Стара
двойка. Не са тръгнали непременно да пълнят раницата. Удоволствие им
прави да се ослушват, да дебнат, да играят тази древна игра. Игра е,
разбира се, щом не тегне зад нея препитание.
Правят си знаци кой накъде да върви,
какво да прави. Нашият ловец, пловдивчанинът, дето се канеше, че ще
гърми по всичко що шавне, е по- млад, но не би тичал като прошарения
Митьо и като Васил. Пустата страст пришпорва насъбралите се години.
От една пътека – към било. От билото в долчинка. Да засече прасето,
което кучетата мотаят между баирите. Тоя Димитър! Хем го е страх, че
ще получи някой инфаркт, хем притяга снаряжението да не му пречи в
бързината.
От височините се откриват гледки..!
Спират се очите, за да се охлади и кръвта... И хайде надолу.
... Глиганът е минал през пътя. Точно
там, където искаха да оставят пловдивчанина, но той реши, че го
изолират по този начин. Тъпо място, но точно оттук минават. Старо
скеле им е това – въздиша Димитър. – Ако беше стоял, сега прасето
щеше да лежи в краката му. Гледай дирята - може и сто килограма да
има!.. Върви го гони.... Сигурно вече е ехей в оня пущинак.
Васил е по-ядосан. И без това тоя
гражданин, бивш техен съселянин, не му е много по сърце, ами и
какво направи. Туря една псувня на кучето си, което се връща
грохнало:
Ах, мързел, сега ще ти пръсна
главата! ... Свивам очи, той наистина ще го гръмне, както решително
вдига пушката . Онова прикляка на един плосък камък, подвива
измръзналите си стъпала към корема и виновно-примиренчески извръща
поглед. Още секунда и ... псувня. Присъдата се заменя с цигара.
Следобед е .
Хайката свършва. Една празна гилза
само. Чувствам се чист. И ловците не са печални. Без един –
„нашия”. Е, хубаво би било да сложим нещо на печката - казват - но
и така се случва...
Изуват се старателно на верандата,
подреждат пушките. Един кляка пред печката, друг хваща метлата.
Трети се заема с масата... Същинско семейство... След осем часа е
понеделник.
***
Заради тоя „прахосан” ден „моят” ловец
преобърна света, додето не ме заведе в друга дружинка. В равното. Да
видя какво се казва лов.
... В здрача фазаните тъкмо бяха
накацали за нощувка по клоните на дърветата. Вървяхме тихо отдолу.
Изстрелите ги разпартушинваха. Няколко умряха след излитането. После
между два водоема чакахме като зенитни установки ятата на патиците.
Мързеливо и сигурно...
Оня Димитър беше далече, далече, в
планината... между дивите хребети.
Подариха ми две птици и ме
предупредиха – човек, като яде такова нещо, може да му се стори, че
му е паднала пломба. Не, просто е сдъвкал сачма. Някое от десетките
малки куршумчета забити под перушината...
Убиваш и ядеш...
И усещаш вкуса на изстреляното от
тебе олово...
|
|
Ако притежанието
на ракия е грях,
а индивидуалното дестилиране на алкохол – смъртно прегрешение, значи
имам преки наблюдения от един от кръговете на ада. Защото преди
няколко дни прекарах 6 часа в една стара българска ракиджийница.
Казаните на село Р.К.
С инициали,
защото ви давам неподправено описание на неподправени герои в
естествената им среда – една класическа българска есен, в класическо
българско село, при вкиснато на джибри място – толкова вкиснато, че
дори вонята на голямата политика се губи някъде по околните поляни.
ВЕЧНИЯТ ОГЪН
Собственикът на
казана още през лятото ми беше казал, че на това място огънят никога
не угасва – гори през всички сезони и всички часове на денонощието –
нещо като факела пред пантеона на незнайния войн. С тази разлика, че
не държавата поддържа пламъка, а жадната за ракия човешка душа.
Това „култово” място е нещо като паянтов мемориал на падналите,
падащите и очакващите се да паднат герои и жертви на ракията.
АДЪТ – ТУК НА
ЗЕМЯТА
Ако Франсис
Копола беше запленен от видяното от мен, най –вероятно би дръпнал
една „обща камера” на подгизналото от тъжна мъгла поле – тръстики,
буренясали ниви, обезлистени горички (като в неговия Апокалипсис)
безбрежна пустош, в чиято среда призрачна постройка с прастари
керемиди и греди, пуши с наклонен комин. Пуши право в лицето на
затисналия я сив облак. Камерата би нахлула през широко отворената
порта, в която се е настанила каруца с наредени на нея бидони и
зрителят би видял хората, които също пушат и се мотаят трескаво. И
хвърлят фасовете си в петте зейнали клади – сякаш хвърлят душите си
за вечно изгаряне във вмирисаното на дим, етанол и метанол
свърталище на градуси.
ПО- МИСТИЧНО ОТ
ФИЛМ, ПО-БРУТАЛНО ОТ ЕКШЪН
В призрачната
светлина на осрана от мухи лампа и пламтящи пещи, Копола би накарал
оператора си да даде в едър план очите на смъртниците – втренчени в
похлупаците на казаните, които от време на време се надигат като
търбуси и изпускат пара;
взряни в
спиртомерите – сякаш са някакви чуждоземни апарати;
загледани
в пламъците под казана – защото е страшно важно как ближат медното
дъно и дали са разстлани по диагонал – от отвора на пещта към
вътрешния комин. Сякаш самите те ще влизат да се варят в кашата и
искат да си осигурят най-добрия комфорт.
ГРЕШНИЦИ И
ДЯВОЛИ
Да, тези хора са
и грешници и дяволи едновременно – в един зейнал на самата земя
кръг на ада. Данте Алeгиери
е пропуснал доста.
В драпериите на
излизащата пара зрителят ще види как някои се катерят горе по
казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж
вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като
при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник
Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.
Ангели на
трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове
материал), дяволи на ферментацията ( давали последните си пари за
чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката,
тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен
момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност,
най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им
го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!
Анатема! – би
трябвало да извика Торкемада в някакъв финален кадър от стаичката на
казанджията - Горете във вечния огън!
И пространството
по команда би се напълнило с дяволи. Те се спускат на рояци в
казанджийницата – носят наръчи дърва и викат: Дойде ли нашия ред? И
вместо да набучат на вилици провинилите се, започват да разтоварват
от шасита и ремаркета собствените си бидони....
КАТО ХУБАВА
ЕРОТИКА
Би било хубав
филм. Истинско реалити с много поезия, малко драма, малко трилър,
малко екшън и много еротика. Странна, сюрреалистична еротика -
върволица от задъхани, но облечени мъже, странно възбудени, с жадни
очи, които топят пръсти в кофата, в която църцори серпентината,
облизват ги и доволни притварят очи: „По-добре от добър секс...”
Мъжка полусексуална приказка, без нито една жена.
ЦИТАДЕЛАТА НА
БАЛКАНСКИЯ МАЧО
В този бастион
на мъжките занимания сигурно по-рядко е влизала жена, отколкото в
Атонския манастир. Това е крепост на мъжкия дух, която е заобиколена
от невидимо силово поле, непреодолимо за същества с фусти. Никой не
говори за дом, деца, добитък... Тук свещените думи са „захар”,
„сливи”, „грозде”, „кила”, „плод”, „първак”, „пърцуца”, „градус”, „преварка”...
Странно място.
Докато пребивавах в него си мислех много неща. Едно от тях беше, че
това е странна мъжка алхимическа цитадела- непревземаема нито с
женско обаяние, нито с укази, сила и наказания. Който й се е
посветил, е станал по-близък с патолозите, отколкото с жена си. И
дори на Крум му е било по-лесно да изколи ромеите на Никифор,
отколкото на намери вратата с буретата и да угаси огъня до тях.
ПРАЗНИК, ГРЯХ И
СЪДБА
Когато през
лятото питах, защо огънят на това място никога не угасва, и ми
обясняваха, че само от речен пясък не се прави ракия тук, се чудех
каква е тази мания сам да си свариш алкохола.
Днес вече знам,
че има хора, които през цялата година живеят за този ден - когато
ще дойдат на казана. Те мерят дължината на лятото през комина на
казанджийницата, доят козата и хокат жената, посрещат внуците и
изпращат буркани към града с духовна опора в този ден. Денят, когото
ще застанат пред казанджията с думите: Сега съм аз. Ето листчето –
записан съм от ....часа.
ДЖИБРОМИЦИНЕСТИ
ПОРТРЕТИ
Различни и
прилични – един с официална риза, мек панталон и кожени обувки (с
тихата тържественост на пловдивчанин на главната), друг с чорапи,
защипани в джапанките и дъвкан от кучета дочен гащиризон; гладко
избръснати и мръсно брадясали; високомерни и смачкани; намусени
като язовци; псуващи и мърморещи; приветливи, разговорливи,
гръмогласни – такива ги видях в този ден – всички мъжки типажи на
милата ми татковина, събрани под голямото опушено знаме на етиловия
алкохол с големи петна от метил. Едни бяха дошли като на сватба,
други като по самоналожено задължение, други от съдбовна
необходимост да си направят пиячка. Но всички излъчваха видимо
задоволство и много гордост. Гордост, че ще пият
|
от своята. „Ти и
„Дъмпъл” да им подариш, те ще си налеят от домашната” – ми беше
казал Иван -собственикът на казаните. Това един гражданин, който се
е оженил за магазина, не може да го разбере.”
СПИРТОВАРИ ОТ
ВСИЧКИ СТРАНИ, ПОМАГАЙТЕ СИ!
Когато казанът
се изпразва и следващият трябва да изсипе джибрите си, е много
важно да не се загуби топлината му. Затова всички присъстващи –полу-познати
и непознати - правят мигновено екип, да го напълнят и затворят. По
най-бързия начин. Никъде другаде не съм виждал българи без общ
интерес, без заповед, без подканяне, без молби, без пазарлъци, без
командир и извън обща опасност, да са така спонтанно задружни. Без
да си знаят имената, те си помагаха при носенето на дърва,
прецеждането на джибрите и контрола на налягането. Това е толкова
уникално, че ми се струва, че девизът на парламента ни, се е родил в
някое такова затънтено място. И в началото е бил „Съединението прави
силата на ракията”.
После ракията е
останала за простолюдието, а първата част за лицемерите.
И понеже правим
повече политика и по-малко ракия, сме се смалили в тази малка
държавица в която сме сега. Ако във всичко бяхме такива, както около
казана, сега щяхме да си веем трибагреника от Курилските острови до
мексиканския залив.
законът на
“c2h5oh”
вселенаta:
Изгори, за да пиеш!
Те са готови да
изгорят всичко, за да получат тяга в комина. Като някакви герои на
Рей Бредбъри от „Марсиански хроники”, които трябва да напуснат
спешно планетата, поради поглъщащия я пожар на невиждана война.
Не знам какво не
е изгаряло в този крематориум на бита, за да се получи нужната
температура - плетки на дамаджани, стари огради, греди, врати,
дъски от стари кочини и кокошарници, черничеви клони, сливови
коренища, стари мебели, прозорци, купешки дърва за камина,
талашитени плоскости, детски кошарки, части от каруци, останки от
мебели, дюшемета, паркет, кофражни дъски, изгнили талпи, дикани,
дървени корита, в които някога са месили хляба, стари бурилки за
биене на мляко, „писани” дъски от някогашни тържествени стрехи,
фрезовани фасадни колони на входове, парапети, сандъци, палети......
И дори необяснимо (почти или направо) криминално появили се по тези
места – траверси, военни сандъци, минни подпори и дори дъски от
обков на вносни машини, на които личат:
„Made
in Germany”
и “Keep in cool and dry place”.
Ако ракията
можеше да попие от вкуса на нещата, които загиват в огъня, за да се
роди тя, бихме се прочули с напитка, чието разнообразие бие
стотиците видове миризливи сирена на французите. Но както се
уточнихме – това е толкова лично и интимно производство, колкото и
планирането и начина на създаване на деца в една къща.
НЕ СМЕ ПЕКЛИ
ДИНОЗАВЪР, ЗАЩОТО НЕ Е МИНАВАЛ РЕКАТА
Разбира се, би
било лошо, ако някой остане с впечатление, че това е полукриминално
място, в което някакви субекти тичат като в „Спасяването на редник
Райьн”, пълнят туби с мистична течност и изчезват още по-мистично в
омирисаната на гнили листа мъгла. Това е „храм” , в който, на
светлината на няколко накалени пещи, екшънът и празникът си разменят
венчални халки. Тук има моменти, в които се действа много бързо, има
моменти, в които се отпиват бавни глътки и тържествено се дъвче от
още цвъртящите кюфтета и наденици. И се говорят премерени приказки с
очи вперени в жаравата с цвят на изгряващо слънце – ако трябва да
използваме британска стилистика.
Че нещата са
сериозни се досещате само като видите скарата. Тя представлява
метална маса с крака от здрав винкел, чийто плот е голяма ламаринена
тава с впечатляваща скара от желямо с диаметър 16 мм. Когато има за
печене, някой вдига решетката, а останалите хвърлят в тавата две
-три фурнаджийски лопати едра пукаща жар от пещите. И шол от бизон
би се опекъл, докато си нарежете хляба.
ВСИЧКО ТЕЧЕ,
ВСИЧКО СЕ ПОДМЕНЯ
Астрономите
казват, че някога и нашето слънце, като много други звезди, ще
изчерпи горивото си и ще се свие до бяло джудже. На всичко времето
му минава. И най-силните джибри след изтезанието над дървата остават
без душа. И това се усеща по вкуса на струйката зад казана, по цвета
на пламъка, когато я запалят върху капака или най-просто – като
сложат спиртомера да се дави в канчето.
Тогава от
малката стаичка зад съоръженията излиза с космати гърди разкопчаният
и сънен казанджия, отваря шлюза на казана и с дървената лопата му
прави най-великата клизма на света. Дори и от слон не можеш да
извадиш толкова семки и несмлени отпадъци. Кашата тръгва по
циментовия канал навън, вдигат капака, облак пара, като освободен
дух, поглъща опушените греди на тавана, в рамката на вратата, вече
паркира грохнал бус с 12 тежки бидона на борда. Всичко започва от
начало.
ПО-ИСТИНСКО ОТ
ДАЛЕЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Едно от
най-странните места на които съм бил. Дори небостъргачите по Пето
авеню в Мангатън не са ме впечатлявали толкова. Телевизията някак те
подготвя за онази среща. Тук е различно. Имаш завладяващата илюзия,
че си в друго време. Старо време. Мирише на ферментация. Така е
миришело и в първите делви преди 15 000 години. Така ще мирише и
150 000 г след Диор, Шанел и ...Евтерпа.
Мъгла, дим, голи
поляни, храсти и прихлупена постройка, от която тече топла струя
вода. И от чиято клоака бавно излиза рядка каша люспи и костилки –
метафизична керемидена крава с тежко разстройство.
Ракиената диария
се свлича от коритото в първично тресавище от стотици тонове гниещи
джибри. Избуяли тръстики, мощни брястове и тичаща по кашавата
повърхност стърчиопашка показват среден пръст на бюрократите
–еколози: Не тук са проблемите! Тишина. В която можеш да чуеш как
растат печурките и как се разпукват старите пърхутки.
ЖЕЗЪЛЪТ НА
СПИРТНИЯ ЖРЕЦ
- ФИНАЛ
На целия този
пасторален фон, в един момент задната врата на ракиджийницата се
отваря и през нея излиза брадясалият казанджия с кол в ръка. Здраво
дълго дърво с няколко завинтени на края му магнита. Бърка в
пепелището, рови по всичките му краища – обира с груба ръка
прилепналите пирони и ги хвърля в голям сандък до зида. Десетки
килограми на денонощие.
Тук нищо не се
губи. Само преминава от една форма в друга. Единствено ракията не
мени вкуса си през времето и вечният огън е такъв,
какъвто е бил и преди да се появи човекът. |
